Тя бе около 21-годишна, с топли кафяви очи, със слънце в косите и прекрасна усмивка, която озаряваше лицето ѝ. Стоеше нетърпеливо на автобусната спирка до морската градина и очакваше някого. Потропваше притеснено с крак, оглеждайки от разстояние преминаващите хора. Капчици дъжд неспирно препускаха по стъклата на спирката, а заедно с тях, като в ритъм, сърцето ѝ ускоряваше пулс с напрегнат трепет. Автобус след автобус спираха и отминаваха, изгубвайки се в далечината. Оглеждайки се в насъбралите се като петна по земята локвички пред нея, тя пооправи косите си и бързешком хвърли поглед към часовника на телефона си, който притеснено стискаше в ръка.

– Защо ли се бави автобусът, трябваше вече да е пристигнал?! – И тъкмо, когато тази мисъл крадешком се приплъзна в съзнанието ѝ, голямата снага на автобуса спря пред нея.
Сред слизащата тълпа от хора тя го съзря – нейния любим. Сълзи на радост изпълниха очите ѝ. С бърза крачка един към друг, двамата преплетоха ръцете и душите си в дългоочаквана прегръдка.

– Радвам се да те видя! – тихо каза тя. – Вече нямах търпение да пристигнеш и да ти покажа всичко наоколо!

– И аз! – с вълнение отговори той.

Тя го хвана за ръка и заедно закрачиха към морската алея. Бяха щастливи. В този миг съществуваха само те и морето!

Той ѝ подаде кутийка. С нескрито любопитство тя я отвори, а в нея имаше сувенирна рибка.

– Разбрах! Ти си моят черноморски шаран – хем митичен, хем реален! – с дяволита усмивка каза тя.

Любовта изпълваше със своя аромат всичко наоколо!