On the road again
Плочките
by Пламен Димитров

Нашето призвание като плочки е да гарантираме стабилността под краката на хората. Откакто съм се появила на този висок свят, знам, че на тях им е вродено да пътуват, а на нас ни е отредено да ни газят.

Или поне така бях чувала.

Още в началото на своя добре отъпкан житейски път моите циментови посестрими от чисто новата централна зона подхванаха едно своенравно надигане. С храбро любопитство, но и с помощта на нечия маратонка те постепенно се отдалечаваха. Панаири, линейки, лек вятър, малко дъжд, да тропнеш с крак дори; всичко това обуславяше голямата миграция на плочките. Отначало ги съжалявах. Плочка без лепкава основа е като дърво без корен. Но ние говорим помежду си, клюкарим дори. Едно ми стана ясно. Нито една от заминалите не искаше да се връща!

И ето, че след първия летен порой усетих как в мен се надига едно чувство на безтегловност. Моите неравни ъгли се бяха разлепили. Скромните ми размери, а и една забързана бебешка количка ми позволиха скоротечно да се откъсна от лепкавата смес под мен. 

В началото ми липсваше внушението, че съм полезна, но след първия месец разбрах в каква заблуда съм живяла и колко вълнуващо пъстър е този свят.

И ето ме тук сега, до една красива и ухаеща предблокова градинка, вече шести месец, откакто напуснах лепилния дом. В последно време тук е малко самотно, а и вчера се сбогувах с едно мое парченце, но като гледам нагоре май ще идва буря, което значи само едно.

Отново съм на път.