- Той защо винаги седи с гръб към теб?

Усмихвам ѝ се. Където и да го видим, неминуемо сме двете с нея и чувам все този въпрос.

- Усеща ме… Не иска да се срещнем…

Тя свива вежди. Обръща се и поглежда гърба му обвинително.

- Как така не иска? Че той е щастливец? Колко хора имат лукса да знаят, че сродната им душа съществува?

Смея се.

- За теб е лукс, за него – не!

- Оправдаваш ли го?

- Не го оправдавам. Не го съдя. Чакам го.

- Какво значи чакаш го?

- Той не иска да се срещнем… още. Чакам да поиска. Иначе няма смисъл.

В ресторанта е тихо. Чувам как трака с вилицата си, но гласът му се размива. Нарочно не ми дава да го чуя. Пази се. Не мисля, че се страхува. Просто не му е дошло времето.

- Ти си доста глупава, знаеш ли?

Свивам рамене. Кой не е?

- Колко още ще чакаш? Времето минава! Ако никога не се реши? Ако реши да си намери друга?

- Няма как! – смея се – Той не търси никого!

Столът му проскърцва. Станал е да си върви. Минава покрай мен извърнат. Стъпките му спират.

- Гледа те.  – ахва тя насреща ми. – Гледа те, а после ще си тръгне ей така?!

Поклащам глава отрицателно. Знам, че ме вижда. Знам, че се усмихва… Правил го е вече. Там е работата! Той не си тръгва отново! Това е следващото му пътуване към мен! Просто все избира дългия път…