Дъждът падаше на едри капки и тропаше силно по предното стъкло на колата. Небето беше преизпълнено с  тежки облаци. Аз седях на предната седалка, а той караше колата си бързо, много бързо. Сигурно очакваше да ме притесни. Вероятно не си даваше сметка, че ако аз седнех на неговото място, той щеше да бъде притеснен. 
Никога не съм си и помисляла, че може да отговори на действията ми със същата скорост. Никога не ми е минавало през ума, че може да се справи. Знаех, че се ядосва. Не говореше за това. Може би се стараеше да не го показва, но беше ясно, че няма да се справи. И това обезсмисляше всичко. Всяко усилие за опит беше абсолютно излишно. 
Трябваше да сляза от колата. Много исках да сляза от колата. Трябваше ми само още мъничко търпение. Скоро ще ме откара у дома и ще си кажем „Чао“.