Огледа се. Забеляза смеещите се деца, намусените възрастни, тузарите, просяците, бездомните.... Наведе очи към краката си. Когато дойде тролеят, баща му помогна да се качи. Отнесоха няколко псувни, камара недоволни погледи и какво ли още не само защото заемаха повече място от обикновените хора. Не откъсваше поглед от краката си. Спомни си разказа на Шекли за Безформеността – така искаше да може да променя тялото си и състоянието си като онези извънземни. Да има свободата да е такъв, какъвто иска, когато иска... Да е атлет, да е учен, да е ватман, да е сервитьор, да е охрана, да е библиотекар. Всеки ден нещо различно, което да пленява. А сега дойде време да слизат. Пак псувни и мрънкане. Пътуването, както всяка сутрин, го депресира още повече.

Няколко месеца по-късно стоеше на спирката и се усмихваше на крещящите деца, намусените възрастни, клякаше, за да погали бездомните кучета. Отиде до кошчето, за да хвърли хартийката и поздрави метачката, която го изгледа сякаш е полудял. Слезе на последната спирка на тролей 2 и пое към Витоша. Обожаваше да пътува. Докато беше в инвалидната количка, в този затвор на колела, най-много му липсваше пътят, по който да ходи, който да има начало, но не и край. Сега, когато имаше двете скъпи протези, можеше отново да поеме на път към любимата Витоша и други прекрасни места.
Видя я на високото, близо до хижата. Стъпваше смешно. Високи токчета на черен път. Настигна я. Заедно отчупиха токчетата и продължиха ръка за ръка по пътя. Отново заедно. Отново на път!