Цялата земя се тресеше от взривовете на падащите снаряди. Шумът от експлозиите, примесен с писъци на ранени и умиращи, беше оглушителен. Войникът стоеше присвит в окопа си и с едната ръка придържаше каската на главата си, с другата стискаше здраво пушката си. Цялото му същество желаеше да прескочи окопа и да побегне назад, колкото се може по-далеч от непрестанния артилерийски обстрел, от влажните и мрачни окопи и от войната, но той много добре знаеше, че окопите бяха най-безопасното място по време на подобен бараж.

Покрай него се бяха свили другарите му. Някои безспирно се молеха за спасение, докато други ругаеха всеки път, когато някой снаряд паднеше по-близо до тях. Войникът срещна погледа на един от своите приятели, който беше залегнал на няколко метра встрани и прочете страха в очите му. В следващия момент приятеля му вече го нямаше, заринат след падането на снаряд на крачка от него.

Войникът се събуди с вик и се огледа. Не беше на фронта. Беше в купето на влак, а покрай него седяха млади войници, които се оглеждаха неловко и му хвърляха притеснени погледи. Той извади кърпа и попи избилата пот по челото си, пое си дълбоко дъх и се опита да се успокои.

Погледна през прозореца към пейзажа отвън. Преди малко повече от две десетилетия беше пътувал за война по същия начин, но измежду другарите му се върна само той. Сега, вече възрастен, но отново на път за война и отново заобиколен от младежи, той се питаше - колко от тях щяха да се върнат?