Вървях безцелно по улиците на отдавна заспалия град. Беше тъмно, тихо, зловещо. Седнах на една самотна пейка, затворих очи и поех дълбока глътка въздух. И за миг се завърнах там, където всичко беше по-лесно. За момент отново станах безгрижно дете. Но трябваше да отворя очи. И видях, че до мен бе седнал човек.
- Лети- каза човекът- лети и не се връща... а как ми се иска да мога да го обръщам. Часовникът тиктака, а ние все чакаме. Да дойде ден, в който щастието пак ще бъде близо до нас. Вместо сами да го създаваме. Стрелките не спират. И ние сме в капана на времето. Времето, което е най-големият ни враг и най-добрият ни приятел. Използвай го внимателно, дете. Не го пропилявай...
И отново останах сама, посрещайки изгрева.