Мислим си, че вечно ще помним колко зелена е била тревата на някогашно горещо лято, в което сме били целунати за първи път, и че ще тръпнем от упойващия мирис на нощни цветя и зрели праскови дълго след като те са изчезнали и че никога няма да си спомним за онези неща, които искаме да забравим, макар и само те да са това, което успяваме да си припомним.

Накрая. Накрая на пътеката, разкъсана от отровни шипове, прекършени обещания, мъртви копнежи и жлъч. Но колко зелена беше тревата? Колко сладки бяха прасковите, тежащи по тънките клонки? Старческият ум не помни тези неща. Той помни само великите любови на някогашна младост, горяла в своите непламнали страсти. Помни плахите докосвания на едно време, изгубило се някъде между човешките радости и скърби, и изникващо от мъглявините на оглупялото старческо съзнание само нощем, когато за миг спираме да усещаме треперенето на пръстите и не чуваме хрипливите тласъци на измореното сърце.

Накрая... Помним само онова, което не успяхме да изречем. И не успяхме да дадем. Не успяхме да бъдем. Но се надяваме, молим се, когато падне Вечният мрак и последното дихание се изплъзне от гърдите ни, да се отвори портата на друг един живот.

И там, когато пак вкуся сладката отрова на любовта, ще изпратя всички тези пожълтели писма, които сега стискам в грубите си ръце. И той най-сетне ще узнае как силно го обичах. Цял един живот. И как тая дяволска любов ще е това, което ще склопи очите ми в моя сетен час.