Паркирам пред блока в Гладно поле. Не е този вход. Не съм идвал осемнайсет години, но знам, че не е този. Ето този е. Отварям вратата и се качвам по стълбите. Пред асансьора стоят момче и момиче. Влизат в кабинката и задържат вратата.

- Ще взема следващия.

Момчето повдига рамене и затваря. Докато чакам асансьорът да се върне, затварям очи и попивам миризмата на стария блок.

Щракане откъм шахтата ме сепва. Отварям и влизам в машина на времето. Даже копчето за последния етаж не се е променило – мръсно бяло, със сива мъглявина по средата.

Излизам и пристъпям назад. Момчето и момичето са застанали на междинния етаж и гледат през прозореца към гробищата. Държат се за ръка. Очаквам всеки момент да се обърнат и да ме попитат какво правя там, но те продължават да гледат напред.

Зеленикаво-ръждясалата стълба още е там. Показвам се на покрива. Пред мен се откриват комините, а над тях е небето, набраздено от облаци. Тръгвам по чакълената настилка. Последния път зад ъгъла ме чакаше тя. Сега я няма. На нейно място още личат буквите. Зелената боя лъщи, все едно съм го писал вчера – „Обичам те. MTP. 24.05.2002”. MTP – my ticket for paradise. Тогава учех английски. Тогава знаех, че ще замина другаде, защото другаде изглеждаше по-добре от тук.

Обръщам се. Слънцето залязва зад комините. В далечината се издигат снежните върхове на Родопите. За пръв път ги виждам. Тогава гледах на другаде. Сега тя е с друг.