Есенният ден, откраднат от лятото, в който ти се иска да подскачаш по речните камъни, да вържеш краката на вресливия петел на комшията Венко, не предсказваше, че баба му ще си отиде. В добро настроение тя подреди зимнината. „Гошко, искам да ти дам нещо“. Мислеше, че е стъклено топче!

Седна баба му на столчето и го помоли: “Прочети това писмо, когато пораснеш и го намери...“. Излезна, с тайната в джоба, малко ядосан за стъкленото топче. Не се обърна. Тя почина надвечер.

Да беше я прегърнал, да беше се обърнал поне. Боля го...Нищо не разбра от написаното на пожълтелия лист и от рисунките.

Не сподели с никого. Минаха есени, петелът на комшията го надживя.

Гошко в късните си тийнейджърски години, с апатия и нихилистичен поглед се озова в селото с иманяри, търсещи заровено злато. Разговорът за кодираната карта, оставена от местни турци, го накара да скъса с апатията.

Не се разбра как заклетият тройкаджия националист Георги стана отличник. Избра Арабска филология и старотурски език. Не бързаше. Учеше, чакаше... Капанът на времето щеше да бъде отключен - ще прочете писмото след дипломирането! Дойде чаканата есен на различния вече Георги. Богатството му в този стар жълт лист :

„Тук до кладенеца Ние двама влюбени, заравяме част от себе си. Тя - отрязаната руса плитка, той – всички стихове писани за нея. Под големия камък са нашите сърца и любовта ни, за да не ни раздели никой. Който намери нашето богатство, нека да е щастлив. Днес е тъжен, есенен ден".