„Ще бъда по мускули и татуировки.“ - беше казал той след моето: „По-добре да не се срещаме, ако не можем да се познаем.“

Имаше нещо ирационално в цялото подреждане на обстоятелствата около тази среща след двадесет и пет години. Знаех, че ще го позная, но тези мускули и татуировки, които спомена... А моята прошарена и небоядисвана никога коса, а понатрупаните оттогава килограми, а бръчиците от нескриваните ми чувства и мисли...

Срещата ни беше всъщност обяд в крайпътно заведение. Разумът ми остана на мястото си и натрупа здравословни аргументи за психическото и емоционалното ми оцеляване – та той се е превърнал в олицетворение на всичко, което не мога да приема - беше станал типична мутра с криза на средната възраст, когато оплешивяващият мъж тръгва на фитнес с бръсната глава и трупа списък с девойчета, привлечени от неясно как натрупани пари.  Показа ми снимки на третото си дете от седемнайсет години по-млада „женичка“, на която бил верен цели девет години.

Това възприех с разума си. А на едно друго ниво той каза: „Бяхме щастливи...“ като отговор на моето: „Бяхме млади и глупави...“ На това ниво прозвуча нашата песен и предизвика палав блясък в очите му – помнеше я. Тази песен ме буди всяка сутрин …