Умирането на баба ми продължи 30 години.

Беше останала рано вдовица. През зимата я вземахме в градския апартамент. Като премина шейсетте, приготви една бохча  за умирачка – дрехи, обувки с токчета, снимка за некролога – двайсетгодишна, с накъдрена прическа.

По-важната част от подготовката бяха разговорите с всеки от нас – двамата внуци: „Ти, мале, че ревеш ли като умрем?!“

Брат ми заявяваше с трогателно широко разтворени очи, че „че се скине да реве“. Аз не можех да обещая…

Още десетина години баба разнасяше бохчата с бойната готовност за умиране и като видя, че всичко друго е под неин контрол, но не и божиите планове – остави всичко в гардероба на село.

Минаха още двайсет години. Баба междувременно водеше едни объркващи пазарлъци с Бог, започващи с: „Яла, Боже, си ма прибери...“ и завършващи с вариациите : „Еее, да рече господ да дочекам да са изжените, па да видим и праунуци...“

Баба игра на сватбите ни. Видя и правнуците си.  Почина на осемдесет и три години.

На гроба брат ми плака. Дълго, тихо и искрено.

А на мен не ми се плачеше. Пред очите ми се превъртаха спомени с баба – кой от кой по-забавен. И до днес я сънувам, разказвам за нея, но ония сълзи, които се мъчеше да изкопчи от мен, си стоят някъде притаени и неизплакани...

А и кой може да се разплаче за баба, която знае приказката за оня, дето „са качил у облаците да еде кисело млеко от една паница с дедо Боже и божлетата“...