Тежка мъгла надвисна над градчето, сякаш тайнствен воал, спуснат от нечии невидими ръце. Може би за утеха, може би за тъга! Целият квартал се ококори на прозорците, заби очи към уличните лампи. Те светят унило, прозорците се запотяват, хората ги бършат и продължават да се взират в мъглата. Какво толкова гледат, какво толкова дирят? - питам се, докато седя и аз на прозореца. Дъхът ми кондензира върху стъклото, бърша го и погледът ми се сплита с безбройните човешки очи - малки вселени, вторачени в неизвестното. Мъглата лепне и превръща всичко познато в някакво чудно видение. От градския часовник долита ехото на часовете. И тозчас, последният час, хората изпълват терасите. Вдигат чаши с вино и запяват. Мелодията се носи от блок на блок, от балкон на балкон. Пеят навярно красива песен, която мъглата притъпява и отнася в тайнствените си селения. Така и не разбрах какво гледат и какво пеят, но какво значение има... Нали е песен, не клетва!