Мила е мило момиче. Все тича през поляната пред блока, а стигне ли до стълбите, стъпва внимателно. Веднъж Мила си заклещи главата между дъските на балкона, защото проследяваше с поглед къде ще отиде минаващата долу котка. Не извика за помощ, за да не разтревожи майка си. Само старицата седяща на пейката в двора на блока я забеляза. Усмихна ѝ се мило и съчувстващо.
    Най-нетърпелива Мила е относно порастването. Все обмисля как да порасне, какво ще стане, когато порасне и кога ще разбере, че е пораснала. Мила често разговаря със старицата от пейката по тази тревожна тема. Жената, разбира се, успокоява Мила с думи като: „ще дойде онова момче“, или „да си купим жълта къща с поляна за тичане и котка“. А понякога разказите на жената свършват с думи като: „е, какво да се прави“, или „толкова много те обичам“. 
Когато майката на Мила ѝ измъкна главата измежду дъските на балкона, я попита: „Защо не извика?“. Тогава Мила заплака най-силно както никога досега. Сълзите ѝ напомниха как страдаше, когато котката изчезна. Спомни си как силно плачат бебетата, когато се родят. Стичащите се по бузките на Мила рекички ѝ напомхиха за майския излет с приятелки, когато в планинска река видя силуета на много хубаво и мило момче. Зашеметена от заклещването, Мила си спомни също, че не бе попитала за името на старицата, с която дълго разговаряха и неусетно отлиташе  времето. Но тя бе мила жена, затова помаха на Мила и извика: „Казвам се Мила, мила моя Мила“.