Късна вечер. На автобусната спирка чакат двама мъже, които очевидно изглежда, че се познават.

- Още колко минути остават докато дойде рейсът? – нервно тропа с крак единия.

- Не много. Скоро ще дойде – прозява се другия.

- Ще подивея тук.

- Спокойно, като пристигнем може да си вземем по бира.

- Да, още повече да си губим времето. Вкъщи ме чака работа.

- Че каква работа те чака тебе? Живееш сам, разведен си, децата ти те подминават на улицата. Ха! Да нямаш вързано с някоя мадама?

- Не. Друга работа имам. Важна.

- Брей, колко сме нервни – смее се другия.

- Виж от колко време висим тук и чакаме! Не мога повече!

- Абе на теб какво ти става? Закъде си се разбързал толкова?

- Няма време. За нищо няма време.

- Е, как така да няма? Цял живот се чудиш в кой крачол да си го наместиш.

- Няма време, няма! Това постоянно пришпорване, това вечно напрежение. Няма време за щастие, няма време за писане, няма време за живот! А къде се изтича пустото му време? Изгубва се някъде измежду спирките. Излита, без дори да си му обърнал внимание. Луташ се безцелно, а след това ревеш, че времето ти е изтекло.

Нервакът се осъзнава на кого говори и бързо млъква и махва с ръка. Другият го гледа неразбиращо по време на целия монолог и тъпо се чеше по главата.

- Ами, да. Ще закъснеем.

- Да, ще закъснеем. Защото иначе сме се разбързали да изтикаме живота си.