Жената вървеше леко и безшумно през гробището. Цялата бе облечена в черно – като се започне от ботушите и шлифера ѝ, мине се през тъмните очила и шапката, та чак до чадъра, с който се пазеше от лапавицата. Гробището бе необичайно оживено за ноемврийската утрин: погребваха едновременно двама души. Единият, висок и дебел, изглеждаше като кръстник на мафията от далечна Сицилия. Осмина мъже едвам мъкнеха ковчега му, сподиряни от върволица жени и хлапета, всичките хленчещи и подсмърчащи.

Другият мъж, когото тъкмо щяха да го полагат в гроба, беше среден на ръст, як, с войнишка осанка. В последния му път го изпращаха само четири-пет мъже, на вид досущ като него.

Жената премина покрай опечалените, без да им обръща внимание, и се насочи в дъното на гробищния парк. Там спря, сгъна чадъра и клекна до пресен гроб. После свали очилата си.

От снимката на дървения кръст я гледаше засмяна жена, която бе нейно копие едно към едно. Същата черна коса, спускаща се на вълни, същите небесносини очи.

Посетителката остави на гроба двете червени рози, които досега бе стискала с облечената в черна ръкавица ръка. После поседя малко. Сълзи напираха в очите ѝ и тя ги изтри.

- Сбогом, сестричке – прошепна тя и се изправи.

Жената сложи обратно тъмните очила, отвори чадъра си и се запъти назад.