In the trap of time
По пътя на спомените
by Михаела Симитчийска

Още една седмица отмина. И нищо не се бе променило. Понякога имаше чувството, че календарът си прави номера с нея. Сякаш прескача дни, понякога дори седмици, а всичко си беше същото. Не предприемаше нищо. Впускаше се за пореден път в онзи лабиринт от спомени. Съзнанието ѝ сякаш е пълно с картини, пръснати като страници от книга, разпилени като мислите в главата ѝ. Тя знае, че трябва да продължи, знае, че трябва да се измъкне от лабиринта и да поеме по пътя си. Но накъдето и да погледне, картините я връхлитат. Тя им се отдава изцяло. Потапя се в топлината на онези моменти и отново забелязва малките частици, които я заобикалят и правят света по-светъл. Но нищо не е вечно и, когато излиза от илюзията, се връща в суровата действителност. И този път, както много други, тя вървеше по калдъръмените улици на познатия град, устремена към онази тераса, пред която се ширва красотата на омайния пейзаж. Това място е вълшебно, когато се вгледа в керемидените покриви на многобройните къщурки, времето спира. Поглеждайки света оттам, се чувства щастлива, защото вижда как животът на всеки продължала. А това пробужда надеждата ѝ за ново начало. Погледна към небето и се усмихна...

- Иветааа, земята вика Ивета. Събуди се, трябва да тръгваме.