In the trap of time
Пропилени залези
by Биляна Константинова

Горещ юлски следобед. Турска сладкарница. Мраморна масичка, черен чай и баклава с шамфъстък. Зелен като погледа, който се усмихва над този ориенталски каприз и шепне: "Ти не си коя да е".

Така започва всичко. Продължение след 10 години. Една изгубена любов, намерена отново непокътната. Сиропът от баклавата се стича в центъра на чинийката – тежък като пропиляното време. А то, уви, е безмилостно.

"Беше взело и от двама ни. Косата и брадата му бяха започнали да побеляват. Но беше красив."

Очи, които се гледат така, сякаш между този миг и последната им среща не е имало прекъсване. Всичко продължава оттам, откъдето е спряло.

"Говорихме дълго. Искаше да знае за живота ми. Исках да знам за неговия. Трябваше да се прибирам, а не ме пускаше. Започнахме да се виждаме всеки ден. Всеки миг заедно беше скъпоценен. Очите ми изтичаха да го гледам. Сексът вече не беше секс, беше любов!"

10 години! Има една песен на Deep Purple – "Пропилени залези". 10 години са точно 3652 пропилени залеза. Повечето дори не си ги видял. На други си бил щастлив, на трети си мислел, че си щастлив, но всъщност си бил страшно сам. Мислел си, че си забравил. Но за недовършените истории няма забрава. Иначе съдбата нямаше да ни дава втори шанс.

"Не мога да си представя да не се видим още 10 години. Нуждая се от времето с него, от мириса на кожата му, от дъха му... Ще крадем време, а след това каквото стане. Стига ми, че сега сме заедно."