Поредният дъждовен ден, в който беше трудно да намериш сухо място, на което да се скриеш. Пороят продължаваше часове. Капките се разбиваха шумно във всяка повърхност, изпречила се на пътя им, независимо дали беше покрив на кола, навес на трамвайна спирка или голото теме на елегантно облечен господин.

Намирах се в мазето, чието прашно прозорче гледаше към гърба на една такава спирка, разположена на същия тротоар. Гледах обувките на прескачащите локвите хора, когато едни от тях приковаха вниманието ми – стояха неподвижно от вътрешната страна на спирката. Жълти, на дебел, средно висок ток, с малка черна панделка отзад.

Спокойствието им почти се наруши от други, груби мъжки обувки, които с два скока се наместиха до тях. Жълтите не помръднаха.

Не мина много време и до грубите обувки се наместиха бели кецове, а до тях, с малки крачки  – дребни шарени ботушки. Спирката почти се напълни, когато в края ѝ се появиха чифт скъсани джапанки, носени от загрубели, наранени крака. Другите обувки направиха по крачка встрани и износените джапанки застанаха изцяло под навеса. Жълтите стояха все така неподвижно.

Щях да продължа търсенето на куфара си, когато четири кални лапи притичаха през локвата пред прозорчето ми и го изплискаха. Лапите се завъртяха пред спирката и нерешително се приближиха до жълтите обувки. И ето че те най-накрая се преместиха, а до тях бързо се шмугнаха и калните космати крачета.

- Хайде стига си зяпала през прозореца! Багажът ти няма да се приготви сам! – провика се вътрешният ми глас и с усмивка се върнах към търсенето.