Тази сутрин беше станала рано, за да подготви всичко навреме. Не беше имала възможност да се откъсне от задушаващата рутина от толкова време, но днес реши, че вече е крайно време да отново да попътува. Всяко пътуване я караше несъзнателно да се връща към злободневието с усмивка.

Вместо да бърза както обикновено и да претупва външния си вид за сметка на битови задачки, днес седна и накъдри косата си, сложи и най-любимото червило. Облече онази рокля на момини сълзи, с която обичаше да се върти като малко момиченце. Сложи италианските зелени обувчици и френският парфюм, който той обичаше да ѝ подарява. Огледа се в огледалото и помисли, че е много накипрена.

Започна да се суети. Дали не беше глупаво това, което се канеше да направи?

Не! Реши се.

Беше крайно необходимо.

Седна в креслото в хола, затвори очи и започна да мечтае.

След кратко пътуване стана, преоблече се и тръгна за работа. Червилото ѝ подчертаваше събудилата се красива усмивка, а къдриците ѝ сякаш бяха навити на пружини от енергия. Заразяваше с емоция всеки, с когото се разминаваше.

Друго си е човек да попътува.