В капана на времето
Тя
от Николай Пеев

Беше късен следобед в забързания град.

Трафикът бе натоварен, а шумът от клаксони на автомобилите ехтеше между сградите. Хората се тълпяха на спирките и чакаха нетърпеливо своя автобус. Вятърът се усили и мрачни, сиви като олово облаци сякаш започнаха да се надпреварват да закрият небето. Дори във въздуха витаеше някакво странно, неканено напрежение.

Тя чакаше автобуса си на спирката като всички останали. След минути щяха да се качат и да потеглят към дома си, умислени, угрижени, а тяхното място щяха да заемат нови чакащи... Както обикновено, но не и днес.

Нещо встрани от нея изведнъж привлече вниманието ѝ, забеляза го с крайчеца на окото си. Беше проблясък, който трая само за миг. Нямаше да му обърне повече внимание, но сиянието се появи отново... и отново.

Обърна се и забеляза някакъв силует – странно отражение на човешка фигура по лъскавата фасада на спирката, което сякаш я подканяше да се приближи. Тя си проправи път между хората и застана пред безцветното стъкло, зад което обикновено поставяха реклами.

Хората около нея се раздвижиха, вероятно автобусът, който допреди малко чакаше, бе дошъл. Тя обаче осъзна, че няма силата да откъсне поглед от стъклената повърхност. Отражението отвътре сякаш притежаваше собствен живот. Наблюдаваше го, изучаваше го, а силуетът отвръщаше със същото.

Така и не усети колко леко и плавно попадна в капана на времето. Слънцето отдавна залезе, градът утихна, а в небето засияха безброй бляскави отражения.

Нещо се бе променило.

Тя.

Свържи се с нас