– Кога искаш да отидем сега? – попита тя.

Тъкмо се бяха срещнали за пръв път. Отново. На тъмната спирка, неотличима от хилядите други за всички останали, освен за тях. Никога не им омръзваше.

– Не е като да нямаме сладки моменти – усмихна се той. И очите му се усмихваха, а тя не можеше да отдели своите от тях. Наоколо им сезоните бавно се сменяха.

– Хайде да отидем на първия ни танц! – плесна с ръце тя. – Толкова се притеснявах да не поканиш друга, нищо, че се бяхме разбрали. После ме попита дали ти вярвам. Не дали те обичам, дали ти вярвам!

– А на първия ни скандал? – лицето ѝ се сбърчи по детски, но преди да възрази той продължи: – Тогава разбрахме, че можем да си прощаваме. Всеки може да обича, не всеки – да прощава.

– Още малко и ще кажеш, че искаш да отидем в някое утре, когато още не сме били! – тя си представи как отиват някога, където се оказва, че са вече само познати, а не заедно. Немислимо. Потрепери.

Той я усети и зарови пръсти в косата ѝ, за да я успокои.

– Добре, първият ни танц. Решено.

– Най-накрая малко разум в моя мъж! – възкликна тя и го награди с целувка.

Почнаха да си проправят път през дните, седмиците, годините, хванати за ръка, както обикновено. Тя тихичко се засмя:

– Представи си, ако… ако можехме да изживяваме всичко само по веднъж! Лудост, нали? Какви ли бихме били?

Той спря времето за миг, погледна я, очите му все така се усмихваха:

– По-свободни?