Нощта избледнява. Тук-там още надничат далечни, ярки звезди. Настъпващият ден плавно мени цветовете на малките облачета, спрели над града. В началото едва се различават от тъмносиньото на нощта. Постепенно започват да се обагрят в лилаво. Пухкавите им контури скоро ще порозовеят. Изгревът наближава. Той избутва индигото на нощта далече на запад. Наситено червеното на източния хоризонт, започва да прелива в розовите облаци и пурпурното небе над мен. Всичко е така плавно и същевременно толкова необратимо. Красиво е. Очите ми жадно изпиват величието на природата. Пожарът на изгрева пламва. Червеното, пурпурното и розовото изгарят в меки оранжеви пламъци. В небето над Пловдив бушува тихата огнена стихия на вечността. Слънцето се показва. В началото е само отблясък - експлозия на светлина. Тя расте, оформяйки огромния ярък диск, който скоро започва да ме заслепява. Обръщам поглед към Альоша. Руският войн. Погледът му е устремен на изток. Застинал е насред крачката, с която всеки ден се потапя в бъдещето. Приветствам го тихо. Здравей, каменна статуя! Бил си с мен толкова много пъти. Така добре ме познаваш. И аз теб. Самотният войник, пазещ на пост една рухнала идеология. Ти си непотребен, макар и така красив - нали го осъзнаваш? Защо бързаш да прекрачиш в бъдещето - то не те иска...