Тежки електрически облаци висят над Стария град, но аз пъпля по улица „Съборна”, устремен към църквата „Св. Св. Константин и Елена”. Зная, че там, пред входа, подпрян нехайно на своята тежка латерна, ще намеря бай Данчо.
Помня колоритния старец още от дете - все там, обгърнат от уханието на смокините през лятото, наметнат със сивотата на облаците през зимата. Ето го. Осемдесет и седем годишният човек ме познава веднага и махва сърдечно. Преди време го снимах. Показвам му фотографиите, той ги гледа, харесва ги, радва им се като дете. Решава да ми благодари с изкуството си. Докато настройва латерната, не спира да бърбори за това, че инструментът не може да твори музика без душа. Всичко е готово, артистът завърта ръчката и от латерната бликва магия. Слънцето разтваря облаците, за да ѝ се наслади. Котките по дуварите се събуждат от пролетната дрямка и с мъркане наострят уши. Минувачите сепнато изпускат злободневните грижи, проблемите се търкулват по стръмния калдъръм и изчезват зад ъгъла...