Онзи ден, минавам през Капана, зад джамията и решавам да се отбия в къщата на Гèрманчето.

- Как си? – питам го.

- Умрял. – смее се той.

Поемам трикракото столче и сядам, а Гèрманчето се мушва под леглото. След малко ми подава лист със заглавие „епикриза”. На „заключение” пише „починал”.

- Как така бе, Гèрман?

- Лекарите ме писаха умрял преди операцията, ама им избягах.

Клатя глава, а Гèрманчето се смее.

- Не ми е за пръв път – усмихва се той и засуква прошарения си мустак.

- Кое?

- Да се хващам в капана на времето.

- Как така?

- Шантава работа. През комунизма работех като шофьор. Един ден тръгвам от Смолян за Пловдив. Върви камионът, сменят се числата на таблото. Стрелката на горивото се премества с три чертички. Имам си табиет, на всеки четиридесет и четири километра – почивам. Затова отбивам преди село Хвойна. Облягам се назад и съм задрямал. Събуждам се и що да видя – стрелката за горивото в резервоара показва „пълен”. Търкам  очи да се разсъня и поглеждам километража – цифрите същите, като в Смолян.

- Шантав човек си ти, Гèрман. Ето, името ти е Мустафа, а ти викат Гèрман.

- А, това ли? Баща ми е рус, като немец и от там.

- Баща ти не е ли умрял?

- Не. Помага на немските войници с продоволствието.

- Какви немски войници, бе Гèрман, съвсем си се чалнал. Днес сме 20-и април, 2019.

В този миг до къщата пада снаряд и с Гèрманчето политаме във въздуха.