В капана на времето
Дядо Йордан
от Станислава Желева- skarif

Микробусът спря. Помогнаха на дядо Йордан да слезе. Огледа се. Мерна улицата към дома. Пое натам.
Селото беше опустяло. 
Малко преди да завие, я видя. Бе остаряла като него. Баба Велика вървеше прегърбена, навела забрадена глава. Но я вдигна. Загледа го. Преди да се разминат, поздрави.
Тя бе съседка на Йордан, но не го позна. Бяха се минали доста годинки, откак синовете му купиха апартамент в града и го прибраха да се грижат за него.
- Ти не ме позна май. - подвикна той.
- А? - отвърна тя.
- Не ме позна викам!
Тя се спря. Присви очи, заоглежда го, подпряла се на тояжката.
- Йордан съм. На бай Кольо сина!
- Че тъй речи, де! Не си идвал скоро тъдява. - сопна се тя.
- Какво си, как си?
- Живеем по малко... Ти как тъй си дошъл?
- Дойдох да умра.
Баба Велика не разбра.
- Да умра дойдох. - повтори Йордан. - По-евтино е тук. Затуй.
Велика гледаше с празни очи. Отде да знае, че светът се бе докарал дотам, че трябва да платиш непосилна такса, за да умреш в предварително определен парцел? Отде да знае думата "абсурд"? В нейния простичък живот сложни думи не ѝ трябваха. Те нямаше да ѝ прекопаят градинката, нито да съберат от курника снесените яйця, да ѝ издоят кравата. Но доброто не си бе отишло съвсем, щом хора като дядо Йордан все още можеха да предусетят края си.
Баба Велика тихичко рече "хайде" и пое надолу. Йордан се запъти към къщи. Отиваше да умре.

Свържи се с нас