В капана на времето
Часовникът
от Таня Славова

Безупречен, както винаги, той напредваше с присъщия си равномерен и стегнат ход. Хората го поглеждаха и не успяваха да скрият страхопочитанието си пред съвършенството, което се улавяше във всеки негов жест. Сам задал ритъма на живота, той се придържаже стриктно към него и караше другите да го следват.

Децата, разбира се, нехаеха за господина с костюма. Един или два пъти топката им отскочи към него, но това не обърка движението му. За него те бяха без значение, а и за тях той не бе по-различен от който и да е друг минувач. Единствено долавяха сянката му вечер, когато родителите ги викаха вкъщи или, когато уроците слагаха край на забавата.

Близнаците – както ги знаеха в махалата, не правеха изключение. Макар момче и момиче, родени почти едновременно, те бяха израстнали заедно в игрите. Бяха двамата и когато срещнаха безизразния сив взор на времето.

Тогава не си дадоха сметка, но след години, всеки поел по своя път, щяха да се питат наум в опит да си спомнят кой ли бе денят, когато детското безгрижие отстъпи пред неумолимия ход на часовника. И също толкова неусетно тази смътна мисъл щеше да се разкъса от сребърния разкрач на стрелките, докато тя прикрива следите на времето под пластове пудра, а той, късно след залез, заключва вратата на офиса.

Свържи се с нас