Знаеха я всички баба Хафизе. Не само в нейното село, а в цялата околия. Като я видиш нищо и никаква женица, слабичка, но затуй пък жилава и здрава, като резняк. А какъв поглед имаше само и каква душа.

Търсеха я хората, кой за някой друг съвет, кой за салтамарка по жътвено време, кой да му гледа на боб. Но най-вече беше тачена старицата за друго - затуй, че баеше.

- Абе, бабо, а да го видиш моето, нефелно е от една неделя, да му побаеш, че белким му мине.

И хвъркваше след няма и половин час детенцето, бей, като че никога нищо не е било. В думите ли беше силата й, в добротата й ли. Само можеше да се гадае.

Колчем я видеха познати в селото с мъжа й Кобака, курдисани в каручката, заговаряха ги:

- Де сте тръгнали така бе, йолдашим?

- Ще потърсим Зюлбието - Караканчаката. Работа има полска да се свърши, зер.

А как само й спореше роботата на старицата, та чак и дрипите й работеха.

Търкулнаха се годините в работа и грижи. Оставила бе на белия свят една дъщеря, зет, когото обичаше като син, и двама внуци, с които се гордееше безкрайно. Беше изпълнила човешкото си задължение.

Така си и отиде баба Хафизе. Навръх най-светлия празник, в ръцете на своята щерка.

- Хвани ме, дъще, ангелите ме отнасят към небето…

И наистина я измъкнаха от капана на времето, досущ като светица. И тихо и смирено я отнесоха в покоите на  вечността.