В капана на времето
Несподелено розово
от Shangri El La

Попаднах в капана на времето в себе си!

И ей на, от настроение ли, от преумора ли, от светлината ли - очите си знаят тяхното. Или заспиват, или потреперват изнервящо, или те лъжат...

Видях света грозен. Светлините на светофара размазани, маркировката на пътя и лицата на хората в колите изкривени. Стоях неподвижно, а всичко се движеше. Някак измамно трептеше и се плъзгаше наоколо...

Уплаших се! Сърцето ми заби като бясно и нещо ме стисна за гърлото... Паникьосано тръснах глава. После разбрах! Очите ми били пълни със сълзи... И те изкривяваха всички образи пред мен.

Сега... очаквам Розовия миг!

Този миг, в който залязващото слънце пали облаците.

Този миг, който така горестно исках, а не можах да споделя...

 

Да се страхуваш било най-естественото чувство на света. Дори по-истинско, по-първично, по-спонтанно и неконтролируемо от любовта. А да признаеш страховете си пред някого било смелост... Чуден живот! Изведнъж страхливецът се оказал герой!

Да чувстваш, да предугаждаш, да живееш със страха на другия пък било любов. Да поставяш него пред себе си. Да му подаряваш времето си. Но откраднатото, а не спестеното... Да се взираш и виждаш любовта навсякъде, а не да я пропускаш в движението в коридора си заради удобното...

Прашинките от очите ми излязоха. Образите се изправят.

Имам в града един най-любим булевард. Обожавам светлините му нощем. Ще ида да посрещна пеша розовия миг. Ще се разходя бавно по тротоарите му и ще се прибера в тъмното...

Несрещната, незабелязана, несподелена!

Капаните сме си самите ние!

Свържи се с нас