В капана на времето
Общежитие
от Калин Василев

С пристигането си в общежитието, той заварил едно твърде отрудено легло, сиреч пропаднала пружина, изтормозени свръзки, там където не липсвали и надписи, изчегъртани със зъби в дървенията. Това не го разбрал отведнъж – влязъл в стаята, огледал диво интериора, провикнал се „ех, животе” и се метнал в леглото, като при засилката във въздуха гушнал като малко дете 160-литровия си сак, с което замалко да загуби живота си или по-малкото зло – да остане парализиран от ушите надолу, тъй като паднал на гърба си в проекцията на леглото, но на пода.

Оцелял – първо изквичкал като новородено кученце, а след това помолил за помощ с глух глас. Никой не се отзовал - наоколо светът бил изпълнен с безброй вселенски звуци – създавали се неизвестно количество нови хора, някъде се пеело на грешен сръбски език, той дочувал акапелното: „Циганин е майко, ала е най-лепши“, сградата се тресяла от нежни и скокливи диалекти, десетки правели букет от сложни запръжки – заявка за начало на епидемия, друг се мъчел да запали стар „Ваз“, доловил марината от киселите краставички, досущ като от неговия сак, който все така стоял връз гърдите му, чул и един застаряващ комар, който навярно живеел в стаята, дори пукотът, с който се изнасяли последните лъчи от стаята. В тая минута се почувствал сам. И с наранен гръб. Полежал си, позамислил се за някои работи. Задрямал. Събудил го негов потенциален съквартирант. Сръчкал го нежно с крак в ребрата.              

Така тръгнала дружбата им.

Свържи се с нас