Кристи бавно издиша поетия въздух и затвори добре познатата масивна врата след себе си. „Може би този път ще си спомни“, помисли си тъмнооката красавица. „Сега ще му спестя обясненията за Струнната теория. Все забравям, че квантовата механика още не е особено напреднала по това време“, промърмори тя и закрачи бързо нагоре по стъпалата в киносалона. Удивително бе как никой не се вгледа в причудливите ѝ дрехи, очевидно чужди на цялата обстановката. „Мразя началото на ХХI век! Всички са толкова обзети от телефоните си, че няма да разпознаят време-пространствен трансформатор дори да ги цапардоса по главата. Бъди внимателна, Кристи! Той трябва сам да се сети коя си, в противен случай не ти, а цялото измерение отива на кино!“, размишляваше момичето, но се сепна в момента, в който го забеляза там, където бе винаги - на гишето за билети. „Адриан!“ - провикна се с надежда. „Откъде знаете името ми?“, попита учудено младежът зад касата. „О…, ами пише го на табелката на ризата ти“, смутолеви Кристи засрамено. „А да, табелката…“, въздъхна някак с облекчение той. „Кой филм желаете да гледате?“, запита след това машинално. „Хайде, човече! Наистина ли не ме разпознаваш? Били сме в тази ситуация безброй пъти във всяка една паралелна вселена!“, крещеше наум тайнствената пътешественичка, но успя само да промълви едва доловимо: „Този филм вече съм го гледала…“. И така, без да проумее, че е оставила у Адриан онова необичайно усещане за дежа вю, се запъти замислено към изхода: „Може би следващия път ще си спомни“.