Дотегна ми от собственото ми мрънкане – дебела съм била, носът ми бил голям,  как пък никакъв талант да нямам ...

Бях чула, че когато човек излиза от упойка, има странни преживявания. И нали си се заплесвам по източните вярвания, реших, че ако ми се удаде възможност да съм под упойка, ще отида Оттатък да се спазаря поне за частична промяна. И има някъде някой, дето се наслушва какво си пожелаваш, та ето ти и за мен оферта за упойка. С такова нетърпение се метнах на операционната маса, че изумих докторите. И се започна – 1, 2, 3... 17...

След малко се случи Пътешествието – видях се като единица енергия, а зад мен плуват насред Нищото ръце, крака, глава – моята, с големия нос... Рекох си : “Язък за упойката!” и започнах да се събирам. Сглобих, каквото сглобих и се огледах за дясната си ръка - до възглавницата си в болничната стая бях оставила лист и химикал, за да описвам преживяното. Хеле, зададе се и ръката! Поогледах я с укор и се хванах за листа и химикала. Чак като се поосвестих съвсем, погледнах какво съм написала…

Бооже, ми то това бял стих. Значи талант съм донесла от Оттатък.

И ми тръгна в живота – омъжих се, завърших филология, започнах работа като учителка… Замалко и любовник да завъртя, ама неврологът каза, че за мигрената ми не са полезни екстремни емоционални преживявания.

Сега си живея щастлива и доволна от себе си, ама гледам да не се стига до упойка. Толкова съм си идеална ...