- Чакаш ли?

Така зададен въпросът смути младото момиче, което седеше на спирката. Колите бързо преминаваха, клаксоните шумно ехтяха, както и гласовете около нея, за които тя сякаш бе глуха. Единствено въпросът, който бе зададен я изтръгна от безвремието, в което се намираше.

- Да, чакам номер 18. - тихо и просто отговори.

Срещу нея стоеше младо момче, с накривена шапка на една страна и я гледаше право в очите. Русата му коса се подаваше изпод шапката, а зелените му очи блестяха. Не го познаваше, а макар и да го бе срещала, не го помнеше. Времето ѝ минаваше бавно, докато забързано животът около нея кипеше, а тя оставаше все така вгледана в спомените си, в отминалите дни.

- Но той вече не минава от тук. - отново поде разговора момчето.

Момичето в първият момент не успя да разбере какво се опитва да ѝ обясни, но накрая осъзна. Това ни най-малко не я накара да се откъсне от унеса си, в който времето не съществуваше. Момчето поостана на мястото си, след което седна на свободното място от лявата ѝ страна. Не виждаше това, което вижда тя, но знаеше че времето, прекарано с нея, си заслужаваше.