В капана на времето
Ден "Девети"
от Маргарита Василева

- Имате ли бели рози? 

- Тези са последните. Няма да има, като дойдете утре. 

- Утре ще взема от жълтите. Цветът не е толкова важен. Ето, и моята коса вече не е черна, но съм си същият. Знам го от нея. 

Представи си я. Неговата Роза - с тъмнокестенява коса, прибрана в кок, гледайки го иззад строгите рамки на очилата си. През годините се беше научил да разпознава толкова различни настроения в този поглед. Първия път, в който я видя, очите ѝ издаваха такава дистанцираност и увереност, че чак му домъчня за малкия му племенник, когото остави в класната стая.

Жената обаче се оказа прекрасна, въпреки забележките ѝ, небухналите ѝ сладкиши и безсолната мусака. Всъщност заради тях. Щом му готви, значи го обича. Докато качеството на първото зависеше от нея, и от това дали най-напред ще обели картофите и после щи ги нареже, или обратното, то второто задължаваше и него. Двамата не си казваха "обичам те". В техния дом електрическата тенджера и 3/4-ти чорапи бяха добър подарък, а не отбиване на номера. Може би защото романтиката е светоусещане. И "обуй си чорапите" не е по-малко от "обичам те". 

Неочаквано той се промени. Започна да ѝ носи рози. Надяваше се да ѝ харесва. Направи го и днес. 

Беше валяло. Вече 8 дни тя го чакаше на едно и също място. Мина по калната пътека и отиде при нея. После остави белите рози върху тъмната пръст. 

Свържи се с нас