1913
- Злате, Злате! Чуваш ли ме?
Отчето отвори прозореца и погледна с очакване младото момче, застанало пред дъбовата порта.
- Наша е! Одринската крепост е наша!
Поп Златьо въздъхна и очите му грейнаха като слънца. След момент погледът му посърна и той тихо попита:
- А Камен и Орлин?
Усмивката на вестоносеца се стопи.
- Няма ги, отче. Прибра ги Господ.
От отсрещната страна на улицата един баща падна като покосен и целуна земята.
Балкана пееше скръбна песен.
2019
Иво отби в страни от пътя и изключи двигателя. Ана слезе от колата и се затича към отсрешния тротоар. Огледа се. Небето притъмняваше, но нямаше и следа от вятър. Около нея птичките пееха жизнерадостно и макар нито един слънчев лъч да не пронизваше гъстата облачна пелена, момичето усещаше някаква невидима светлина да облива цялото ѝ същество.
Ана спря пред тъжна, скромна къща. Можеше да си представи как е изглеждала преди...  с бяла спретната фасада, стегната снага и тежки дъбови порти. А сега... прозорците ѝ зееха като рани, стените бавно се свличаха в калта, а някогашният звънък смях на децата, тичали по двора, сега по-скоро звучеше като ехо, напомнящо за капана на времето.
Ана се сепна и премести поглед. Пред къщата се извисяваха две високи, стройни липи. Короните им бяха толкова зелени, че приличаха на огромни букети от безброй изумрудени звездици, обсипали здравите клони на старите дървета.
- Ето откъде идва светлината... помисли си Ана и понечи да докосне вековната кора на чудните дървета.
- Чувам как туптят сърцата им...