Нямаше по-любимо нещо от това да изучава как светлината се пречупва през гъстите ѝ коси. Беше готов на всичко, за да може някога да прокара пръсти през тях. Струваше му се, че в този миг времето наистина ще спре, а след него и сърцето му. Така си представяше щастието той.

От дете Петър обичаше да снима. Фотографията течеше във вените му така буйно, че можеше да се разкаже на света не чрез думите, а чрез кадрите, които улавяше с обектива си. На 14, в една ветровита утрин, загуби баба си завинаги. Тогава осъзна, че времето съвсем не е обещание, а възможност да бъдеш, да чувстваш, да създаваш, без да си сигурен, че "утре" ще има. Уловен в капана на секундите, ставаше все по-добър в това да създава вечности. Пътуваше и снимаше всичко - животът (и отсъствието му) по улиците на града, в който се намираше, надрасканите стени по сградите, просяците, уличните кучета, жените с тънки глезени, върховете на елите, самотата на нечия сянка... Това беше мисията му и знаеше, че докато още усеща пулса си, има шанс.

В началото на юни животът му се промени. На един базар за книги, по ирония на съдбата, реши да купи "Сто години самота" на Маркес от най-изящното момиче, което някога бе съзрявал. Толкова силно усети, че времето му изтича, че беше готов на всичко, за да ѝ подари цялото такова, което му остава. И я помоли да го снима.