В капана на времето
Кой се осмелява да тъпче там, където Господ е засял най-ценния дар?
от Гергана Райжекова

Тя беше на пръв поглед приветлива къща, жълта на цвят. Постройка на два етажа, с двор и голяма трапезария, където родителите му канеха най-видните съграждани. Вътре всичко беше по последна мода, скъпо и луксозно. Играеха го аристокрацията на града много добре.

- Мамо, влюбен съм.

- В кого, Ромео?

- В Жулиета.

- Жулиета?!? Онази Капулети, която никога не съм виждала облечена подобаващо и които живеят накрая на града в порутена барака. Синко, тя не ни е на нивото. Вземи си жена от нашата мая. Не си проваляй живота.

Ромео послуша родителите си и се ожени за жена, която те одобряваха. Неговото самоубийство траеше вече 30 години. За него знаеха полицията, пожарната и лудницата.

И тази вечер Ромео не можеше да спи и стана заедно с ножиците в ръка. Качи се на покривите на целия град и отряза жиците по стълбовете. Няма ток. Няма телевизия. Няма нищо. В главата му утихна. За малко. Чуваше Жулиета в съня си: “О, Ромео, защо си ти Ромео? От род и име отречи се или ако не щеш, любовна клетва дай ми и аз не ще съм вече Капулети.”

Лудостта извираше от жълтата къща и се разливаше по улицата. Никой вече не стъпваше там, защото счупените стъкла предупреждаваха за чупливост от друг вид. Предупреждаваха, че онзи, дръзнал да застане между една любов, бива наказан. Наказан е и страхливият, който отрича и тъпче там, където Господ е посял най-големия дар - Любовта.

Свържи се с нас