Локация: oстров, роден насред Атлантика. Столицата му - град нито прекалено голям, нито прекалено малък с типичната динамика на ежедневието. Автобусна спирка.

Ден като всеки друг, само дето от няколко дни вали – нещо нетипично за тук. За кратко слънцето се прокрадва между облаците и леко ръми. Не вадя чадъра си, а се наслаждавам на ласките на лекия дъждец. На спирката има само едно момиче в червено-черна униформа и червен чадър в ръка. Докато си търся картата, тя застава до мен, усмихва се и слага чадъра над главата ми.

- Да го споделим?

Отвръщам, че имам свой. Усмивката с червено червило не слиза от лицето ѝ. Вдига рамене и казва:

- Няма значение. Не струва нищо!

Приемам с благодарност и заставаме двете под чадъра. Започва непринуден разговор откъде съм, харесва ли ми островът и животът тук. Проявява интерес да научи нещо за България. Качваме се в автобуса. С една и съща дестинация сме. Сменяме два автобуса, а разговорът неусетно продължава. Разказвам ѝ за красотите, историята и хората на моята родина, а тя вече я е прибавила в списъка на мечтаните за посещение места. Усещането ми е, че са минали часове, а всъщност часовникът е отброил 30 минути. Нося направени от мен сладки изкушения за любими приятели. Отварям кутията и я черпя на раздяла. На нея ѝ е първия работен ден. Пожелавам ѝ успех и зная, че ще го постигне. Разделяме се с усмивки, топла прегръдка, светли пожелания и щастливи от споделеното - чадър, време, разговор, емоции. 

Колко струва споделянето с непознат?