Един ден Бог реши да спре да съществува. Каза си, че вече е време, помаха на всички слънца и луни и си отиде.
Човеците един по един разбраха, че са сами. Тази дума ги плашеше повече от всичко. Всеки ден се чудеха кога Бог ще се върне, дали въобще ще се върне и накъде трябваше да продължат без него.
Така минаха няколко столетия. Човеците се разделиха на групи. Някои продължаваха да вярват в Бог, но му измисляха различни имена, строяха му нови храмове и се караха един с друг. Всеки вярваше, че неговият Бог е най-единствен и най-истински. Други напълно отрекоха, че някога въобще е имало Бог. Кръстосваха улиците и не разбираха защо всички останали са толкова наивни.  
Някъде далеч, в град, надвесен над морето, от малко таванско прозорче Бог гледаше през очите на дете. Искаше му се да се събере още веднъж, за да оправи настъпилия хаос. Искаше му се да обясни на човечеството, че е трябвало да се разпръсне на парчета, за да го спаси.
- Мамо, мамо! – вълнуваше се детето. – Откъде идват новите човеци? Как се раждат
душите?
- Не знам, маме – отговаряше му тя, без да се замисли. – Ето ти моливчета и скицник. Рисувай си, че имам малко работа.
Детето разлистваше белите листи, изписваше ги целите с различни цветове:
„Раждаме се по-скоро като сърца, отколкото като хора. Раждаме се по-скоро като сърца, отколкото като хора...“