Слънцето беше пробило облаците и беше започнало да става задушно. Двама старци, мъж и жена, се клатушкаха пред мен в нещо като бърз ход. Той беше превит на две с разкопчани каишки на вехтите сандали. Тя, очевидно по-млада, го придържаше малко над лакътя и тихичко мърмореше:

- Ех, Ваньо, да ти удисвам на акъла аз, в таз жега на черква да те водя! Не си ли оправихте вече сметките с Господ?! От 40 години всеки ден ходиш да палиш свещ, ама не ни държат краката вече...

- Помниш ли, Данче, когато преди 40 години дойдох при теб да те каня на среща? Носих един божур, но сам аз бях по-червен от него! И като те попитах „А сега накъде?“, ти какво ми отговори, помниш ли? Няма значение, каза, важното е да съм с теб! Тогава, Данче, мен толкова леко ми стана на душата и дадох обет, задето Господ те прати при мен, всеки ден да му благодаря с по една запалена свещ! 

Нещо ме стисна за гърлото, очите ми се напълниха със сълзи, видях как тя наведе глава към него и с треперещ глас му прошепна:

- Хайде тогава, да вървим, преди да е напекло.