Госпожица Чиконе се беше проснала в единствения стол на балкона на новата си вила в Кастелето. Отдолу Средиземно море нежно загръщаше във вълните си корабчетата, циркулиращи из генуезкото пристанище.

На фона на оживения морски пейзаж госпожица Чиконе се пресегна към стария дневник, който беше намерила забравен на нощното шкафче. Разтвори го и зачете:

„Скъпа сестро,

откакто ни напусна, нищо не е същото. Всички ми казват, че вината не е моя, но по очите им разбирам, че и самите те не го вярват. Напоследък утеха ми носят единствено спомените от детството. Как играехме пред къщата на Колумб и се кълняхме, че като пораснем, и ние ще станем велики откриватели на непознати земи. После се катерехме по фара, докато безграничнaта синева превземеше погледите ни, а ние се почувствахме като господарки на света. Накрая се плискахме във фонтана на Пиаца де Ферари и се разбягвахме с развълнувани писъци, щом видехме да се задава пазачът.

Липсваш ми... скоро отново ще бъдем заедно.“

След последния ред госпожица Чиконе моментално позвъни на брокера си.

– Ракел Дория! - възкликна той - Помня естествено. Един ден семейството излязло с яхтата си. Разразила се буря. Всички се върнали невредими освен София, по-голямата сестра на Ракел, която никой не видял повече. След това Ракел станала наследница на всичко и се омъжила за годеника на София. Говори се, че двамата били тайно влюбени и затова Ракел оставила сестра си да умре. По-късно не могла да понесе вината и се хвърлила от фара.

– Но... - отвърна госпожица Чиконе - Ракел е обичала сестра си...