В капана на времето
Странникът
от Аврора

Дъждът валеше безспирно вече пети ден. По улиците прелитаха коли, бързащи нанякъде.

Тя стоеше в студения апартамент и чакаше. Чакаше едно телефонно обаждане, но телефонът все мълчеше. Той си замина на деветнайсти октомври. Беше го обмислял от известно време, но нямаше смелостта да ѝ каже истината, защото самият той не я осъзнаваше напълно. 

Загледа се в парка срещу апартамента ѝ. Хората забързано крачеха през локвите, свели глави под широките си чадъри, за да се предпазят от едрите капки. На отсрещния край на парка до реката тя забеляза дребната фигура на мъж. Стоеше загледан в далечината, а пороят се изсипваше безмилостно върху него.Наблюдаваше го известно време, но той все така не помръдваше.

От тавана се просмукваше тънка струйка вода и падаше шумно върху дървения под, нарушавайки оглушителната тишина, изпълваща празното пространство. Решението мигновено изникна в съзнанието ѝ. Скочи в обувките си и изхвърча през вратата. Взе стъпалата до първия етаж на бегом и излетя навън. Вятърът я прониза сякаш хиляди игли се забиваха в кожата ѝ. Косата и дрехите ѝ подгизнаха за секунди. Дъждът се стичаше по лицето ѝ. Пресече улицата без да се оглежда. Около нея се разнесе яростно свирене на клаксони. Продължи, без да се обръща. Трябваше да стигне до мъжа. Една гръмотевица прекърши огромното дърво на няколко метра от него на две, но той не помръдна.

Застана до непознатия останала без дъх от бързане. Той се обърна, но погледът му само премина през нея. От очите му се стичаха тежки капки и мокреха страните му.

- Как се казваш? - попита го тя, надвиквайки бурята.

- Как искаш да се казвам?