В аудиторията бе спокойно. Лекторът диктуваше, а Панайот записваше. Той седеше до прозореца, а до него бяха двама колеги. По едно време единият от тях стана и отвори прозореца:                          - Ужас! Ще се издушим тука. Само някой да не вземе да се оплаква, както обикновено! Трябва да влезе малко въздух. А  беше зима и навън не бе никак топло. С отварянето на прозореца силна струя леден въздух почна да навлиза в стаята. Панайот бе най-много засегнат. Духаше му право в главата.  Минаха десет минути, през които вятърът безмилостно подлагаше на изпитание Панайот. Той имаше силно желание да затвори прозореца, но беше запомнил фразата на колегата си ”Някой да не вземе да се оплаква”. А Панайот не искаше да бъде на мястото на този, който ще се оплаква. Затова стисна зъби и продължи да трепери. Мина още известно време и Панайот целият измръзваше, но възпитанието не му позволяваше да накърнява интересите на другите. По едно време една колежка от предния ред се обади: - Хей, затворете вече. Стана студено. Колегата, който бе отворил, веднага стана и затвори прозореца, а колежката съответно му благодари, което накара любезния кавалер цял да грейне. Той смигна на другаря си, който седеше до него, и го смушка с лакът многозначително. Панайот въздъхна с облекчение, после се замисли, но след малко продължи да пише, за да не изпусне нещо от лекцията.

На следващия ден кашляше лошо. Когато баба му го попита как се е простудил, той отвърна: 

- Един колега е виновен.