Правя летателни движения с ръце. Напъва ме отвътре, когато ми е хубаво.

- Моля ти се, спри! - Алечка Палечка ме гледа притеснено.

- Защо?!

- Ще вземеш да излетиш иии...

Не ми беше минавало през ума. Представям си колко махане трябва да падне, че да могат непригодните ми крилца да повдигнат тегло, равняващо се на десетина охранени кокошки, и едвам се сдържам да не прихна.

- Нищо де, ако излетя, излетя. Правя едно кръгче и се връщам, какво толкова.

- Само ако дойда с теб. Иначе не те пускам.

- Защооо!

- Защото не си свикнала и може да се изгубиш в небето. Как ще познаеш кой покрив е нашият, като не си го виждала отгоре, а? Те покривите много си приличат. - Откъде ли знае?!

Татко ѝ спира да се хили тайно в кухнята и предлага да си свалим Google Earth, да потренираме небесно ориентиране. Трети ден тренираме. Знае ли човек...