Холандката беше секси. Запознахме се в едно от кафенетата, поговорихме на развален английски, изпихме по едно-две, посмяхме се заедно, разменихме си имейлите. После тя си тръгна.
С тримата руснаци беше весело, още по-весело стана като измъкнаха бутилките с водка. Накрая изпихме водката и те се изпариха нанякъде.
Възрастната двойка германци прие резервирано компанията ми, но все пак разменихме по някоя дума за Гьоте, Бах и БМВ.
Имаше още китайци, шведи, полякини, израелци, японци и французи.
Сънародниците ми изпъкваха грозно на фона на цялата тази пъстра и жизнерадостна чуждестранна тълпа наоколо. До един бяха навъсени, свити и изнервени. Влачеха купища багаж, облечени като в униформа – марков анцуг, полиетиленово яке, маратонки, бейзболни шапки. Очите им гледаха недоверчиво, походката им беше странна по рачешки, гласовете им резки и груби, нищо, че речта ни беше обща.
Явно се завръщаха от гурбет от всички краища на света, прибираха си багажите, после се изхлузваха към изхода, към опашката от чакащи таксита и към безрадостния, сив живот, който ги очакваше у дома.
Постоях още малко в чакалнята на летището, под огромните информационни табла за пристигащите и излитащи полети, почти оглушен от кресливото красноречие на диспечерката по вътрешната уредба.
Погледнах пак към еднопосочния билет в ръката си, озърнах се объркан към терминала на своя полет, после към изхода на аерогарата.
Внезапно се почувствах неизмеримо сам, застанал сред цялото това вавилонско стълпотворение, объркан, безпътен, отчужден.
Да отлетя ли отново надалеч или да се завърна у дома?
Не знаех.