В края на декември от ниското небе в морския град падаше нещо средно между дъжд и сняг и жулеше страните на момичето. Сутринта беше от онези тъмните, през които небето тежеше и сякаш ей сега щеше да се откачи от невидимите кукички, на които се държи и ще затисне хората под себе си. Морето отдавна вече не беше лятно синьо, а зимно сиво и изглеждаше по-примамливо отвсякога.

“Отвратително време!” изсъска една млада майка, докато дърпаше сина си по стълбите към басейна. Момичето се усмихна срещу киселата ѝ физиономия, докато се разминаваха, погледна към вратите на треньорските стаи и ги видя. Петимата мъже стояха в полукръг, гледаха към басейна, говореха си нещо на висок глас и се смееха като малки момчета. Около тях витаеше споменът за безгрижието на младите години, когато на вратовете им са блестели първите места. Вятърът беше толкова силен, че отвяваше думите им. Единият се обърна към нея, усмихна се и извика нещо. “Моля? Какво каза, Ники, не те чувам, много духа!” усещаше си ръцете премръзнали и си хапеше устните, защото не искаше треньорът ѝ да види, че са сини. “Върви се събличай, след пет минути влизаш!”

Всяка сутрин по едно и също време скачаше от ръба на басейна с кулата. И светът ѝ се променяше за миг. Свят, където водата има звук, а слънцето е приглушено. Свят, в който реалността се сливаше с безвремието. Свят, в който хората са риби, а правилната посока е само една - към морето.