А сега накъде?
Парейдос
от Мартин Колев

„Легнете удобно върху мекия пясък. Отпуснете се и оставете вълните да отмият всичко ненужно... Фокусирайте се върху спокойно преминаващите облаци. Вдишайте и издишайте дълбоко…“

Въздухът замъгли стъклото пред очите ѝ. Няколко секунди по-късно пак виждаше мътното небе. Опита се да отпусне тялото си и загледа облаците. Първите два бяха безполезни – невъзможни фигури. В третия най-после съзря кръст.

Той бързо се превърна в подвижен плюс, сетне в око. Трябваше ѝ още едно, затова разфокусира поглед. Обърна се към следващия облак. Джакпот – пролука от зигоматичната кост, от носа до лявата буза. Устните бяха лесни за откриване; миг по-късно носещото ги вълмо пара се накъдри и стана на пясъчен червей.

Пое отново дъх и спря записа. Странно как най-базови форми извикваха в паметта ѝ точно неговото лице. Не беше много, но поне лицето му все още помнеше.

Изправи се внимателно и изтупа лилавия прах от скафандъра си. До ръба на хоризонта се виждаше само ярката, психеделична пустош на тази негостоприемна планета. Устните ѝ се извиха като в усмивка.

Единственото човешко нещо на Парейдос бяха облаците.