Баба казваше, че една жена трябва да може всичко – да бъде дом, да бъде и утеха за останалите. Аз дълго време успявах с това да мога всичко - можех да си пия кафето, докато се оправям за работа и прибирам прането, можех да уча за изпит, докато чакам да кипне вода за картофите. Можех и много други неща.

Но от толкова можене забравих какво искам.

И така една сутрин ме хванаха „бръмбарите”, както казваше баба и вместо да се приготвя за работа, отворих сака върху леглото и започнах да си подреждам багажа вместо задачите за деня.

Някой беше казал, че за да се намериш, трябва първо да се загубиш, а аз напоследък все имах чувството, че си губя живота. Не съм като баба. Тя беше добра жена - цял живот правеше качамак и кърпеше чорапи. А аз така и не се научих да ме „свърта” на едно място и все ми играе сърцето като се замисля за всички влакове, които тръгват в тази минута.

Казват, че съм приличала на дядо, че бил особен човек... Дядо го блъснала кола, докато бягал с чужда невеста. Така и не го познавам, но имам като неговите очи - зелени.

Заключвам вратата и вдишвам необятността на света, който ме очаква. Усещам, че пак е време да се изгубя, но преди това щях да отида на гроба на баба - да се извиня - всичките ѝ заръки не можаха да преборят дядовите очи.