За първи път бях в лъчезарна Варна. С Кристина се запознахме по интернет малко след началото на пандемията и нямах търпение да я видя на живо. Дори само по снимките и звънливия ѝ смях по телефона бях хлътнал до уши... но сега бях направо запленен. 
Разхождахме се в Морската и трябваше да се държа на ниво, защото, колкото и мелодраматично да звучи, вече си мечтаех как някой ден падам пред нея на едно коляно в същата тази градина, хората около нас избухват в аплодисменти, а тя едновременно се смущава и развълнува до сълзи. Само че реалността болезнено се разминаваше с представите ми. Докато пусках една след друга безвкусни шеги и усещах как бавно, но сигурно я отегчавам, стигнахме до малко капанче. „Цели седем черноморски шарана хванати днес! Вкусна прясна рибка!“, енергично повтаряше симпатичната лелка от прозорчето, а гласът ѝ отекваше покрай равнодушните минувачи по иначе съвършено спокойната крайбрежна алея.
Вярно, че от риба нищо не ми разбира главата, ама никога не бях чувал за шарани в Черно море. За да впечатля Криси обаче, се запътих към капанчето. „Колко струва?“, запитах уверено. „Колкото дадеш, чеде!“, усмихна се дяволито лелката. Подадох ѝ великодушно банкнота от 10 лева, но в замяна получих една пластмасова чинийка с цаца. Опитах се да протестирам, но лелчето ме прекъсна шумно: „Осем черноморски шарана!“ Криси прихна и ме целуна по бузата: „Не мога да повярвам, че се хвана, шаранче. Леля Зорка така нарича заблудените софиянчета като теб.“ 
Това беше най-скъпата цаца, която съм ял. Но и най-вкусната!