Легендата за черноморския шаран беше от ония слухове, дето хората си измисляха и обсъждаха само колкото да си намерят извинение да не се захванат на работа. Порой от чичковци и лелки се събираше в барчето на Фичоза да си разправя всякакви щури истории за този несъществуващ морски обитател. Гмурчо Гмурчов беше част от този кръг главозамаяни философи, но беше някак по-различен в отношението си към въпроса. Всеки път щом се подхванеше темата, той казваше:

- Всичките грешите, до един. – и се усмихваше лукаво, наслаждавайки се на нетърпението им да измисли поредната лъжа, с която да ги забаламоса.

Един ден, направо съдбовен за ония дребнави люде, се дочу слух, че бил мернат черноморски шаран на плажа, гърчещ се из крайбрежните камъни. Очевидецът го описа като някаква свръхнаходка. Голям, тумбест, червеникав (чудо), с дълги и стройни мустаци. Имал някаква много ярка шарка близо до перката.

- Е, па не го ли снима, бе, будала?!

- Еми, избяга, преди да го щракна, сега!

Гмурчо слушаше кавгите и тихо се подсмихваше. Бавно този кикот прерасна в шумен, бурен смях и докато Гмурчо се превиваше да си поеме въздух от нелепостта на събитията, другите мислители го гледаха с крайно недоумение.

- Какво ти е смешно пък на тебе?

Гмурчо беше едър, закръглен чичко, с мустаци дълги и засукани като на чорбаджия, хубаво препечен от горещото лятно слънце. Почервенял още повече от дивия смях, той опъна демонстративно крачолите на своя яркочервен бански.

Настана смях из барчето. Черноморският шаран бе разкрит.